Васил Левски

Българите имаме нужда от едно ново Възраждане. Имаме нужда да се върнем към старите Български ценности – когато по-силните са помагали на по-слабите и нуждаещите се, когато любовта към ближния и отечеството е възпитавано в семейството. Имаме нужда от нови писатели и разкази, които да ни върнат назад към достойните Български личности. Да ни припомнят за хората, които са се борили ние днес да се наричаме Българи. Трябва да намерим сили да излезем от блатото на чалгата, злобата, завистта и да насочим вниманието си към това, което ще ни развие като личности – взаимопомощта, любовта към човека до нас и към истината.

Българската Асоциация благодари на Кристиян Петков за предоставения разказ и затова, че все още има будни Българи, които милеят за България и отделят от времето си за да ни събудят от дълбокия сън.

Васил Кунчев – „Послушника“

Зимата на 1851 г. се задържа мразовита и снежна. Цяла нощ виелицата бушува, трупа преспи, фуча и се гневи. Карлово осъмна в снежна пелена. Комините пушеха. Балканът се изправи могъщ, величествен, за да прикрие долината от бурята.
Васил отвори къщната врата и погледна навън. Снегът беше затрупал двора почти на неговия ръст.
– Ичо, Петре, ставайте! Ще ринем снега, че ще ни затрупа.
Братята му се показаха чорлави. Току що се бяха измъкнали изпод завивките. Не им се показваше дори носа навън. В топлата одая сладко спяха, опънали ръчички Яна и Марийка – двете им сестрички.
Тримата братя обуха кожените галоши, притегнаха навоите и с премръзнали ръце започнаха да ринат снега. Направиха пътеки до вратата и дама. Васил излезе на улицата, почисти снега отпред. Показаха се и съседите, поздравиха се с: -„Добро утро!“ и скоро калдъръма под снега се показа навред.
– Бате – чу гласа на по-малкия си брат – но докато се обърне топка сняг го уцели по врата. – Ах ти, сега ще ти дам да разбереш… – Сграбчи в шепите си сняг, направи топка и я метна по Христо, смеещ се доволен отсреща. Момчетата се заиграха в хрупкавия сняг. На улицата се появиха съседските деца – смях, закачки, звънки детски гласове огласяха българската махала в Карлово.
Изведнъж откъм дома на Кунчеви се чу плач, после, премина в тъжен вопъл:
– Иване, на кого ме оставяш с тези малки деца? – Върни се, Иване, чуеш ли!
Но Иван не отвърна – беше се споминал в зимната утрин. Болестта го ядеше вече няколко години. От съвсем млад боядисваше прежди и шаяци в работилницата. Изпаренията го бяха отровили, а мисълта, че ще си отиде рано от този свят и ще остави жена и пет деца сираци, го измъчваше всяка нощ. Накрая не издържа, мозъчния удар го довърши. Гласът на жена му се понесе над бялата тишина. Децата на улицата се смълчаха съвсем. Васил и братята му се втурнаха към дома. Майка им държеше в скута си безжизнената глава на баща им. Двете им сестрички плачеха до нея.
След погребението Гина Кунчева изпрати Васил, Христо и Петър да чиракуват при техен роднина от абаджийския еснаф. С платата криво-ляво изхранваха семейството. Майка им ходеше да шие по чорбаджийските къщи. Трудни и усилни, три години изминаха бавно.
Ески Загра 1855 г.
Хаджи Василий бе таксидиот на Хилендарския манастир в Сопот и Загра. Влезе в положение на сестра си – сама с пет деца. Взе Васил. Покрай него момчето щеше да поминува някак. Освен туй знаеше четмото от взаимното училище в Карлово и щеше да му бъде от полза.
В Ески Загра пристигнаха срещу Атанасов ден. Тук снегът беше по-малко, а климатът по-мек. Освен Балкана и Сърнена гора пазеше завет. Българите тачеха св. Атанасий, тъй като някога минавал от тук и извършил добрини на християните в Тракия. Камбаната на храма „Св. Димитър“ удари три пъти. Не смееха повече, за да не дразнят турците. И без туй трудно се понасяха. Добре, че старият аянин Хюсеин ага беше мъдър човек и успяваше да поддържа крехкото равновесие между българи и турци. След кърджалийските времена по-старите бяха променили отношението си към българите. Не бяха забравили мъжеството и смелостта на раята при отбраната на града. Държаха се уважително, като с добри съседи. Но по-младите турчета и преминаващите през града черкези, арнаути и всякакви други потурнаци, си позволяваха своеволия. По това време Ески Загра броеше около четири хиляди и двеста българи, три хиляди турци, около четиристотин евреи и над триста цигани. Това само мъжете, жените и децата отделно.. След Филибе това беше вторият голям град в Тракия. Над триста дюкяна предлагаха различни стоки и услуги по Чаршията. Българите бяха основно занаятчии и чифчии, сиреч обработваха земята и произвеждаха каквото дал Господ. А Божичко бе щедър. Плодородната и равна земя се отплащаше богато на работливите тракийци. Умни, сръчни и предприемчиви, българите се множаха, а с тях и махалите им. От само две, преди двайсет години, сега брояха цели дванайсет. Църквите и училищата им също се увеличаваха. Гордо извисяваха камбанарии трите църкви: „Св. Димитър“, „Св. Богородица“ и „Св. Никола“. Покрай тях будните заралии започнаха да строят училища – трикласно при „Св. Богородица“, петокласно при „Св. Никола“ и девическо при „Св. Димитър“. Амбициите на българите стигнаха до там, че даже се скараха помежду си. В желанието си да се изпреварят един други в строителството на училища се оформиха две „партии“ – на “ Акарджалии“ и „Неакарджалии“. По дюкяни и кафенета, в неделните служби по църквите, се водеха ожесточени спорове за това – кой ще построи по-голямо школо, кой ще намери по-изтъкнати даскали. Изпратиха емисари в Цариград, Одеса и чак до Петербург, за да доведат просветени хора, които да учат децата. Всяка от „партиите“ искаше да се представи най-добре – въпрос на чест, а не на келепир бе да се победи в това съревнование. И бедни и богати даваха кой каквото може – заможните пари, а бедните труд, за да помогнат на общото дело да изучат потомците си на четмо, на писмо и православие. Другата голяма битка, която българите в Загра водеха, беше срещу гръцката патриаршия.Гърците бяха взели надмощие в Дивана на Султана. Плащаха много рушвети на везирите и успяха да добият изключителни права в църковните дела на християните в империята. Българите, въпреки личностните си противоречия, имаха качеството да се вземат в ръце в трудни моменти и когато ножът опре до кокал, да се изправят като един срещу заплахата. Направиха го и сега, загърбиха дребните ежби и като един се изправиха срещу гръцките владици и техните попове в църквите, които отблъсваха българите от вярата, захвърляйки ги в ръцете на ходжите. Но ни едните, ни другите знаеха с кого си имат работа. Българите вече векове се бяха крили в гори и долове, в планини и джендеми, за да опазят вярата си и езика си. Да опазят душата си читава.
В този кипеж на възраждане пристигна младия послушник от Карлово в Ески Загра. С Вуйчо си отседнаха в Хилендарския метох на „Св. Димитър“. Василий обикаляше махалите в града и селата наоколо, за да събира лепта за манастира. В началото вземаше Васил със себе си да му помага, но тази работа не допадаше никак на младия послушник. Не му хареса да го удря на просия пред отрудените християни. Кримската война бе в разгара си. Султанът обяви допълнителна повинност. Турци и арнаути се юрнаха да събират данъци и ангария от населението. Българите изнемогваха, от последния си залък откъсваха за църквата по някой грош. Васил всеки божи ден се срещаше с измъчените хорица по селата в Заарската кааза. Разговорите го трогваха, в гърдите му се надигаше състрадание, което прерасна в гняв към турците, насилниците, към султана.
Връщаха се с вуйчо си от поредната обиколка по селата, когато се натъкнаха на странна процесия. Протяжен вой на зурла се впи в ушите им – пронизителен, дразнещ, противен. Василий сбута кончето, което яздеше към корията, направи знак на племенника си да мълчи. Прикриха се между дърветата, по пътя се зададе дружина зебеци, наричани къз аскери (девича войска). Отпред яздеше жена с байрак на рамо. – девицата, която водеше аскера на бой. Войната с Русия се развиваше неблагоприятно за турците. Бойният дух беше силно разклатен след поредица от загуби в последните войни. Затова Великият везир измисляше всякакви хитрости, за да вдигне увереността и духа на войската. В Едирне ходжата изпрати със селям процесията. Аскерите трябваше да вярват, че са предвождани от млада девица, изпратена с волята на Аллах да ги води към победа. Когато дойдоха наблизо, войниците спряха за почивка. Повечето се пръснаха в храстите по нужда. Девицата също се отдели „по себе си“. Приближи се към дърветата, зад които бяха скрити двамата българи. Огледа се внимателно, вдигна надиплените фустанели, изу надолу сатенените шалвари… Изпод тях се подаде мъжки полов орган. „Девицата“ се облекчи с въздишка сред природата, после се обърна, оправи дрехите си и се протегна. Откъм задните и части се чу силен, неприличен звук. Василий се прекръсти. Племенникът му стоеше изумен. „Девицата“ се оказа слабовато, длъгнесто кьосе, издокарано в женски дрехи -“ за славата на падишаха“.
Послушанието на младия послушник бе подложено на изпитание. Васил не се стърпя, грабна камък от земята и го запрати по кьосето. Улучи го във врата и го зашемети. „Девицата“ се олюля, хвана се с две ръце за врата, понечи да се обърне, но послушникът бързо коригира мерника си. Вторият камък улучи главата и кьосето се строполи в несвяст. Вуйчо Василий запретна расото си, дръпна кончето за юздата и побягна през гората. Васил се огледа – зебеците бяха далеч и той спокойно се отдалечи в гъсталака…

 
Васил Левски - 1867
 

Службата на таксидиот не допадаше никак на Васил. Той често влизаше в спор с вуйчо си Василий най-вече за това, че българското население, изтерзано и без туй от турските своеволия и налаганите непрестанно тегоби, изнемогваше и едва отделяше по някой грош за дарение. Правеха го преко – сили хората заради християнството, което пазеха като светлина в сърцата си. На младия послушник му ставаше криво, когато трябваше да гледа как бедни и измъчени българи изтръскваха до дъно джобовете си, за да намерят последния петак. В душата му се надигаше гняв след всяка обиколка по селата в Ески заарската кааза. Вуйчо му Василий виждаше терзанията на младежа и за да не го изгуби за църквата реши да го освободи за известно време от тези му задължения. Записа племенника си да учи в „Свети Николското“ школо при учителя Тодор Шишков. Роден в Търново, даскал Тодор получи солидно образование в Париж като стипендиант на д-р Петър Берон. Идването му в Ески Загра в годините на възраждане допринесе за едно друго равнище на образованието в града. Назначен за главен учител в школото „Св. Никола“той се зае с цялата си енергия да го издигне на нивото на Акарджанското училище, където главния учител Кольо Райнов вече беше постигнал значителен напредък. Той преподаваше аритметика, физика и френски език. Захарий Княжески – история и география, а учителя Атанас Иванов – катехизис и славянска граматика. Освен в науките Кольо Райнов бе основен радетел за построяване на новата триетажна сграда на Св. Николското училище. Изготви плановете собственоръчно и ръководеше цялостната дейност с ясното съзнание за разширяване на възможностите на образованието в града. Това обаче се разбра криво от първенците на Акарджа. Те се почувстваха засегнати, че училището в новата махала ще засенчи тяхното и въпреки отличните резултати, които учениците от Акарджанското училище показаха на годишните изпити, тържествено проведени срещу Петровден, главният учител Кольо Райнов бе принуден да напусне града…
Васил с радост тръгна на училище. Новата, красива сграда на Св. Николското школо събуждаше в младежите ентусиазъм. С гордост влизаха в просторните стаи и се отдаваха на учението. Учителят Тодор Шишков вещо ги въведе в непознатия и чуден свят на науките. Есента и зимата преминаха като сладък сън. Тук Васил се сприятели с будните заарски младежи Кольо Ганчев, Пенчо Хаджиславов, Наньо Тодоракиев и Минчо Кънчев от Арабаджиево. След училищните занятия се разхождаха из чаршията заедно, правеха си шеги и закачки с момичетата от девическото училище, което по това време бе разположено на единия етаж на „Св. Никола“. Весело и безгрижно, сред добри другари времето минаваше неусетно.
В Ески Заарската кааза напоследък се подвизаваше прочут разбойник. Ахмед Балабанджията беше дезертьор от турската армия, отдал се на грабежи и безчинства. Българското население пропищя от зулумите му. Нямаха мира селата наоколо. Пропищяха пътниците по друмищата, керваните, преминаващи от Цариград към Влашко и тези от Черното море към Бялото – ката ден бяха подложени на набезите му. Със среброто и златото, което беше награбил Балабанджията отишъл при един изкусен ходжа, който му направил три муски: – едната срещу страх от враговете му, втората – куршум да не го лови, а третата – всички да се плашат и треперят от него. Като чуха това, българите наточиха брадвите, калъчите и косите си. По-заможните изляха сребърни куршуми освен оловните, та с тях да развалят магията и поразят проклетия разбойник. И навярно щяха да го сторят ако не беше Емин бей да го закриля срещу половината от парсата. Емин ага беше влиятелен човек, владееше много земя, воденици и чифлици край Ески Загра. Имаше дослук с големците от Цариград и те му осигуряваха закрила, а той използваше хората като Ахмед Балабанджията да му вършат черната работа за сметка на потъпканото българско население…
Минчо Кънчев от Арабаджиево сподели с Васил Гинин, както наричаха карловеца на името на майка му, за злодеянията на Балабанджията и Емин бей. Васил без много да му мисли предложи да организират съпротива срещу разбойниците.
– Не бива да търпим безчинствата на турците. Трябва да им се противопоставим!
– Но как ще стане това – те имат оръжие и са големи мъже – обади се Савата Софтин.
– Ще направим чета и ще ги ловим един по един ненадейно – отвърна Васил. сините му очи блеснаха. Погледът му излъчваше увереност. Осемнадесетгодишният младеж беше силен и развит за възрастта си. На години беше най-голям от другарите си и те приеха водачеството му като нещо естествено.
– Аз съм съгласен с Васил и ще се включа в четата. Балабанджията има зъб на баща ми и може да му стори нещо лошо, а аз няма да стоя със скръстени ръце! – заяви Минчо и изгледа другарите си с решителност.
– Бройте и мене в четата! – стана от мястото си Никола Ганчев.
– И мен, и мен ! – наскачаха и останалите младежи.
– Добре, утре след школото ще останем в двора на училището и ще съставим план за действие! – Васил се раздели с другарите си и се отправи към Хилендарския метох, където след училище помагаше на вуйчо си в църковните дела. Останалите момчета се разотидоха по домовете си.
На другия ден след училищните занятия съучениците се събраха на двора. Васил бе донесъл тайно кръста и Евангелието на вуйчо си и над тях положиха клетва за вярност. После сложиха началото на четническата си дейност, най-напред в защита на българските деца от посегателствата на турчетата в града. В тези години българите често бяха подлагани на издевателства, а децата като гледаха от възрастните, подражаваха и те. Почти всеки ден по улиците можеше да се види сюрия турчета да преследват български деца. Още първата вечер след като положиха клетва, младежите тръгнаха из чаршията да се огледат и ослушат. Попаднаха на следната картина: пред един дюкян десетина годишно на вид слабовато чираче изхвърляше в улея кофа вода. Без да иска българчето изпръска две турчета на около седемнайсет години. Те се спряха, развикаха се, а после започнаха да налагат чирачето с юмруци по главата. Детето се преви на две и вдигна ръце да се предпази от тежките удари. Васил дръпна Кольо и Минчо:
– Вижте как читаците бият нашето дете! – Оглеждайте се наоколо, а аз ще им дам да се разберат!
Карловецът грабна едно паве и с два бързи скока се озова зад гърба на побойниците. Единият се свлече като ударен от гръм – Васил го беше фраснал здраво по главата. Вторият се обърна, но в този миг удар в челото замъгли очите му с потеклата кръв и падна до другия турчин. Чирачето стоеше като истукано и гледаше спасителя си с невярващи очи. Свали бавно ръцете си, поклони се на Васил и рече:
– Благодаря ти, бате! – след което бързо се шмугна в дюкяна.
Тъмнината прикри случилото се. Васил бързо се изтегли в малка уличка между дюкяните, тихо се промъкна и спря чак под вековните дървета на стария Алан. Там го настигнаха Кольо Ганчев и Минчо Кънчев. Прегърнаха го:
– Василе, ти спаси не само това българско дете, а и честта българска.
– Аз им добавих само по два ритника преди да хукна след тебе, – задъхан му стисна ръката Минчо.
Васил се огледа – наоколо нямаше никого.
– Това е първата стъпка на четата ни. Да даде Господ да помагаме на братята ни още повече!
Тримата другари се разотидоха по домовете си. Месецът весело ги гледаше иззад облаците в тъмното небе. Чирачето блажено се усмихваше в съня си.
На другия ден тримата другари дочуха в училището от тук – от там как снощи на чаршията някои пребили две турчета, посегнали на българско дете, но кой и как го е сторил не станало ясно. Васил се подсмихваше под тънкия си рус мустак. Кольо и Минчо гордо се перчеха напред-назад, но не посмяха да се похвалят на съучениците си – да не ги издаде някой. Пък и Васил така им беше казал – да бъдат предпазливи и да пазят тайна за четническите дела. В следващите дни тримата приятели, окуражени от първата спечелена битка, обикаляха всяка вечер след училище за да следят за други посегателства от турците над българи. Скоро съдбата ги постави пред трудно изпитание. Тъкмо се бяха сбили с три турчета на техните години, които дърпаха за плитките и закачаха българските момичета на Алтън чешма, когато се появи Ахмед Балабанджията. Подпийнал и развеселен, разбойникът свари момчетата в разгара на боя. Българчетата бяха взели превес и здраво налагаха чалмалиите. Васил бе повалил противника си и с няколко здрави удара го простря на калдаръма. Минчо се бе хванал с по-едър от него противник, но бе бърз и жилав и с умела хватка го просна на земята. Ритникът му „приспа“ турчина. Кольо се бе вкопчил в дебел, шкембелия, но много по-тежкия турчин го притисна под себе си и започна да го души. Очите на българския младеж взеха да се оцъклят, нададе хрип и се замята. Васил се притече на помощ, събра ръце в двоен юмрук и с все сила удари дебелака в тила. Чалмата отхвръкна настрани, а турчинът се килна на земята. Кольо се измъкна изпод него, а другарите му го изправиха и видяха един мъж, скръстил ръце да ги гледа с интерес.
– Машалла, гяур казъм! Иска се кураж да се изправите и победите в бой децата на падишаха. Аферим! Аз съм Ахмед Балабанджиоглу – водач на банда. – мъже, които имат смелостта да се изправят срещу властта и да раздават справедливост, начело с мен. Предлагам ви да се присъедините към моята дружина!
– Ти не раздаваш справедливост! Ние се борим срещу турското подтисничество над нашите братя българи, а ти бастисваш братята ни из каазата, защото ти е по-лесно да грабиш тях, отколкото да се изправиш срещу властта – намери от нейде кураж да се изправи срещу разбойника Васил.
– Брей, курназ момче! Таман такъв ми трябва за байрактар!
– Аз байрактар на разбойници не ставам – отсече Васил – хайде да си ходим, погледна другарите си и тримата бързо се отдалечиха в тъмните, криви улички. Службата в храма „Свети Никола“ всеки момент трябваше да започне. Очакваше се да я води търновския владика Иларион Галактионски, който беше пристигнал в града да събира владичината си. Българите християни и без друго изнемогваха от данъците на султана, а трябваше да делят от залъка си да хрантутят и гръцките владици. Идваше им в повече и се противопоставяха както намерят за добре.
Негово светейшество Иларион Галактионски се показа в целия си блясък на владика – позлатени орнаменти на епатрахила, голям златен кръст на златна верига изпод дългата, мазна, прошарена брада…
Нисък, слабоват, той застана пред събралото се множество и вдигна ръка да благослови енориашите. В този момент обаче се чу глас:
– Върви си там, откъдето си дошъл, изеднико!
Хората се размърдаха. Някои също нададоха глас в подкрепа на смелчагата. Гръцкият владика огледа паството си и направи знак да му донесат книгите за църковното богослужение на гръцки език. Но книгите бяха изчезнали, свещениците се защураха да ги търсят из църквата – никъде ги нямаше. Българите взеха да се подсмихват под мустак. Зашепна се: „Гъркоманите калпави една служба без книгите си не могат да направят…“
Владиката се смути, започна да мърмори нещо под носа си на своя си гръцки език и това още повече ядоса българите. Вместо праведни възклицания в Божия дом се разнесоха ругатни и попържни. Жените последваха мъжете и занареждаха клетви. Настана всеобщо брожение.
Хаджи господин Славов, представител в меджилиса на града и уважаван от всички загорци първенец се изкашля, излезе напред и отправи към владиката следните думи:
– Иди си с мир Галактионски владико там, откъдето си дошъл, за да не те прогоним ние с камъни! Смири се, ако вярваш в Бог и си върви от града ни! Християните тук, виждаш, не те приемат за водач.
Васил Гинин, Кольо Ганчев и Минчо Кънчев стояха изправени пред амвона – участваха в църковния хор и чакаха ред да запеят гръцките псалми, на които ги бе изучил вуйчо Василий специално за службите на владиката.
Васил се съвзе най-бързо в настъпилата тишина. Без да се замисли запя Херувимството на българо-славянско песнопение. Гласът му беше верен, ясен и мощен. Извиси се над множеството, заля духовното пространство. Хорът пое многогласното църковно-славянско пение, хвана за душите и сърцата християните в църквата, които вдигнаха очи и запяха с пълен глас. Залата се изпълни с възторжено настроение. То обхвана и свещениците. Гласовете им се присъединиха към тези на множеството, за да възвисят до небето Божието послание на чистия и свят български език.
Владиката се подпря на позлатения жезъл, хвърли злобен поглед наоколо и се измъкна тихомълком навън, за да не се върне вече никога. В Ески Загра вече щеше да се служи на български.
Тримата другари се прегръщаха. Чрез песента поведоха българите към спечелването на една важна битка срещу гръцката патриаршия – една от многото битки, която щеше да даде тласък на борбата за независимост на българската патриаршия.
Балабанджията поведе двамата си ортаци за поредния разбойнически набег този път към дома на богат заарски занаятчия, който от цяла неделя вече бе в Цариград по търговски дела. Жена му се бе споминала и къщата въртеше най-голямата му дъщеря. Красива девойка на седемнайсет години, тя заедно с двете си по-малки сестри изучаваше науките в девическото училище на първия етаж в „Св. Николското“ школо, та от там се познаваха с Васил и другарите му. Този ден ги бяха поканили на следобедна раздумка в градината си. На момичетата им беше приятно да разговарят с будните младежи на всякакви теми. А между Васил и най-голямата – Яна, се породи един непознат, но сладък порив. Гледаха се с топли и пълни с блясък очи, а когато случайно се докоснеха ръцете им, топлина обливаше телата им, а лицата им руменееха. В сладки приказки на бяло сладко и шербет следобедът мина бързо. Взе да притъмнява и младежите станаха да си ходят, когато откъм улицата се чу тропот на коне. През дувара някой сякаш се прехвърляше в двора. Ратаят Стамен тръгна да види какво става. След миг се чу пукот от пищов. Младежите и девойките се обърнаха и видяха Стамен да пада възнак, а покрай него се плъзнаха три страшни, тъмни сенки. Девойките запищяха. Васил хвана Яна за ръката и поведе бързо всички към къщата. Успяха да влязат и залостиха здраво вратата.
Отвън се чу дрезгав мъжки глас. Говореше на турски:
– Аз съм Балабанджи Ахмед. Ако искате да отървете кожата, отворете и ми дайте златото на хаджията. Иначе мамицата ви гяурска ще разплача!
– Къде държи оръжието си баща ти? Опомни се и ми кажи – стисна ръката на Яна, Васил.
– Ето тук, в неговата одая – поведе го девойката без да губи време навътре в къщата. Намериха пищова и пушките на хаджията, окачени на стената, а в сандъка до нея фишеци и джепане. Тримата младежи грабнаха оръжието и се притиснаха до прозорците. Минчо отвори тихо единия, прицели се и стреля. Отвън се чу вик. Единият разбойник се хвана за корема, спъна се и падна на двора. Другите двама взеха да псуват така, че дори месецът – току що изгрял, се изчерви и се скри зад облак. Васил се подаде на чердака, прицели се в нечия сянка и пушна. Като че едновременно с гърма се чу и вика на главатаря – него беше уцелил в ръката.
– Да бягаме, Балабанджи! Тези гяури излязоха корави, зян ще станем – развика се третият разбойник, хвана главатаря под мишница, дръпна резето на портата и го изведе на улицата.
– Ще се върна за златото на хаджията, гяур кьопеклаар! Така да знаете! – тропотът на копита заглуши последните думи на Балабанджията
Не можа разбойникът да изпълни заканата. Не се мина много и се чуха слухове, че го убили юначни българи от Алтъновия род. Скоро главата му бе пратена на кадията в Ески Загра. Българите бяха отмъстени за зверствата му.
Васил, Минчо и Никола се превърнаха в герои сред гражданите на Ески Загра. Дори турците им правеха селям, когато минаваха през чаршията, та се чуваше:
– Аферим, куражли- гяур, машалла…
А хаджията като се върна от Цариград и разбра, че момчетата са спасили щерките му и дома му, дойде и се изправи пред всички ученици в „Св. Николското“ школо и благодари на юначните момци от все сърце. Развърза кесията си, дари на героите по три жълтици, а останалото – на училището.
Учителят Тодор Шишков подготвяше учениците за тържествения изпит, който щеше да се проведе след Великден. Искаше да се представят достойно в съревнованието с другите училища в града. През тази година учителите от трите училища бяха подготвили голяма изненада – изпитът трябваше да се проведе срещу 11 май (24 май нов стил), за да съвпадне с честването на светите братя Кирил и Методий. За първи път в града щеше да се празнува този велик за българската писменост и просвета ден. Учители и ученици обединиха усилията, за да направят този ден незабравим за Ески Загра.
Целият еснаф се нареди на първите редове в двора на Акарджанското училище, за да гледа тържеството. Организаторите бяха поставили дървени пейки за зрителите, а те бяха толкова много, че препълниха целия двор. Имаше хора, покачени дори по оградите. Празникът откри хор от възпитанички на девическото училище, който изпя химн във възхвала на Св. Кирил и Методий. След това ученици от различни училища изнесоха приветствия към гостите. Изпитът проведоха учителите Тодор Шишков, Атанас Иванов и Захарий Княжески. Учениците бяха подготвени много добре, отговаряха уверено и показаха знания. Зрителите с шумни възклицания показваха одобрението си и пляскаха с длани. Самите те научиха много за какво ли не, дори за далечните краища на света. Мнозина не бяха имали възможност да надникнат много-много в прозореца, наречен образование, но даваха мило и драго децата им да литнат през него, да открият широк простор, да израсне от тях ново поколение възрожденци, търсещи пътя към свободата.
След изпита учителите обобщиха резултатите и ги обявиха на всеослушание. Всички деца преминаваха в горните класове. Тук-там направиха по някоя забележка, но като цяло изразиха задоволството си от представянето на своите ученици. И естествено, произнесоха прочувствени слова за първоучителите – Светите братя. Вълнуващите думи на Захарий Княжески, после на даскал Атанас и Тодор Шишков вдъхнаха нова надежда и вяра на българите, дошли от всички краища на града на това знаменателно събитие.
Накрая Тодор Шишков покани отпред някой си Георги Раковски. Множеството видя висок мъж с гарваново черни коса и мустак, които го правеха да изглежда страховит. Решителен и уверен Раковски говореше на българите за това, че и те някога са имали силна държава и велики владетели. С лекота нарисува с думи една романтична история, разказа за древния български корен, дълбоко впит в тази земя, за произхода български, за ранното християнство, за братята просветители, дали писменост чрез българите на целия славянски свят.
Хората го слушаха в захлас, омагьосани от знанието за великата история на българския род. Накрая Георги Раковски прочете своята поема „Горски пътник“ и обяви, че ще остави книжки за четене в града. И българите протягаха ръце към тях, нищо, че по това време поемата беше забранена в турската империя.
Васил бе силно притеглен от думите на този човек, като всички други, че и повече. Приближи се и поиска да си купи книжката, а учителят Тодор Шишков го насърчи. Скоро отвред се стълпиха хора, които искаха да получат или поне да докоснат книгата.

 
Георги Раковски
 

Денят вече преваляше, българите се разотиваха, изпълнени с отдавна изгубено упование за надежда в бъдещето. Учителите с по-будните си ученици се оттеглиха в сградата на Акарджанското училище, където Раковски продължаваше сказката си. Говореше за необходимостта от национално осъзнаване на българина, за това колко е важно българската църква да отхвърли зависимостта от гръцката патриаршия, за развитие на образованието и просветата, така че следващите поколения да израснат знаещи, с национално самосъзнание, за да подготвят изграждането на своя Българска държава.
Васил и другарите му Минчо Кънчев и Кольо Ганчев слушаха Раковски със сърцата си и в тях се разгоря плам и въодушевление. Разпалваше се желание за борба срещу турския гнет, за нещо повече от битки с турчетата из тъмните улици, за нещо повече от отмъщение. Раковски говореше за нещо много по-значимо, по-голямо – сочеше път към истинска свобода. И младежите уверено поеха по този път, за да го извървят – изпълнен с предизвикателства, труден, страшен, смъртоносен.
Васил израсна за да се превърне в Дякона Левски, в Апостола на свободата. Последва Раковски, за да стигне много по-напред – до идеята за модерната, свободна европейска държава.
Забранената книга „Горски пътник“ се превърна за младежите в революционно евангелие, което поглъщаха всяка вечер, жадни за семето, което Раковски беше посял в душите им. Четяха и препрочитаха всеки ред на догарящите свещи, а после разказваха и рецитираха на другарите си, на съученици и познати. Около Васил, Кольо и Минчо се събираха все повече будни старозагорски младежи, които от тях пък поеха идеите за борба, за национална революция, чрез която българския народ да се освободи от ярема на робството.
Възпитаниците на класното училище „Св. Никола“ се превърнаха в основни деятели за църковната независимост. Някои продължиха обучението си в чужбина. Други станаха учители, за да продължат да разнасят факела на просветата навред из българската земя.
Васил Гинин избра друг път. Тръгна от град на град и от село на село да буди загасналият български дух. Създаде мрежа от комитети не за отделни битки, а за темел на национално-освободителна война. Един от най-дейните му комитети бе този в Ески Загра. Неговите приятели и съученици от Св. Николското училище организираха и подготвиха Старозагорското въстание, в което другаря на Левски – Никола Ганчев загуби живота си. Минчо Кънчев и други оцелели бяха заточени в Диарбекир. Малцина се върнаха от там, но Минчо Кънчев бе сред тях, за да разкаже в своята „Видрица“ за тези паметни години.
Васил Кунчев – Левски увисна на бесилото на 19 февруари 1873 г. за да изкупи със смъртта си греховете на българите, на онези, които се показаха страхливци, предатели, вероотстъпници. Със саможертвата си пречисти духа – български и го пусна да търси свободата. За това го нарекоха Апостола и до днес живее в сърцата…

Автор: Кристиян Петков

От Българската Асоциация Благодарим на Кристиян Петков за написването на книгата и предоставената ни информация.

Благодарим Ви, че прочетохте статията и се интересувате от Българските корени и Българската История. Помогнете ни, като я споделяте чрез вашите познати, като станете наш Патрон или като направите единично дарение чрез Пейпал

.

Ако имате предложения, желаете да публикуваме Вашите авторски статии или искате да се включите в Обединението на Българите по света и повдигането на България ни пишете на bulgarianassociation@gmail.com

Прочетете какви са нашите цели нашите цели

Вижте и част от нашите идеи Как всеки един от наш може да помогне на България Днес

Пишете ни с предложения как може да помогнем на България и да се обединим Българите по света и най-важното Действайте. Нека с примера си покажем на другите.

Време е да си припомним какви сме били. Време е отново да се върнем към корените си и нашите традиции, защото само така ще си върнем България. Почитайки нашите предци и интересувайки се от миналото си, фолклора си, традициите ни, повдигайки нашия морал и любов към България – само така можем да черпим сили от източника, от който са пили и нашите велики царе. Но това няма да стане лежейки пред телевизора на по ракийка, в чалготеката следвайки ниските си страсти, прекланяйки се пред чужди идоли и пред парите.

Огледайте се и помислете, какво можете да направите за България днес, в този момент. Как можете да сте полезни на Вашия квартал и на нуждаещите се сънародници.
Запомнете, че животът не се мери по това какво прави човек за себе си, а какво прави за отечеството си и за своя народ.

Comments

comments

Please follow and like us:
error55
Liked it? Take a second to support Българска Асоциация on Patreon!

Comments

comments