6f0e2aabdcca7d0a67418bb1072598a0

6f0e2aabdcca7d0a67418bb1072598a0

Традициите… Тема, която е основна за нормалното съществуване на един народ, който има претенциите да се нарече „достоен”. Но традициите утре. Тезите, които защитавам, са плод на теренни етнографски експедиции в страната в продължение на близо 5 години. Аз съм имал уникалната възможност да вляза в света на истинските хора – тези които живеят без суета. Суетата, която ни погубва.
В края на първото десетилетие на т.н. „нов век“, интересен остава въпросът „Накъде?“ Към интеграция – безусловна и безпринципна в голямото европейско или друго някакво семейство, към ревниво съхранение на отмиращата традиция… Никой не знае, учени от различни академични и неакадемични катедри се заравят в старите книги и търсят отговора. Колко би бил правилен той, е твърде относително. Историци, археолози, културолози и всякакви други „- лози“ търсят забравена идентичност, чрез която да докажат, че българинът видите ли имал достойно място сред общността на модерните народи. Въпросните учени и нетолкова учени „-лози“ пропускат нещо, което е основополагащо за един народ и неговото поведение в отношенията му с „другите“ . Пропуснат беше въпросът за характера и традицията на българите. Никой не попита етнографите. Никой не се заинтересува за генезиса на традицията, за произхода на структурата и компонентите на характера на българина. Дадоха се маса пари за изследвания на журналисти, които обиколиха достоен брой държави и всъщност не доказаха нищо.
Отговорът се оказа скрит тук – в дълбините на българската душа.
Действително дълга е историята на българите, ние идваме от много далеч. Обиколили сме света, за да спрем накрая тук, край брега на Черно море. Кое ни е теглило, кое ни е викало тайно нощем. Кое не е давало сън на старите ни канове, та са ставали призори и продължавали пътя? Никой и никога няма да го разбере. Кога сме били тук, преди да дойдем за винаги!?
Можем само да гадаем. През целия този път през вековете българинът е създавал своя характер. Което е нормален процес. Задачата на етнографите е да кажат кои са били основните пунктове, които са изиграли важна роля за формиране на характера. И може би най-важният – средата!
Защо точно етнографите? Кой друг? Журналистите – които нахлуват безпардонно в личното пространство на човека и на жаргон казано, замърсяват почвата за изследване. Упреквани от историческата гилдия и вземани ненасериозно от същата, етнографите деликатно влизат в пряк контакт с местните. Именно този жив контакт възкресява традицията. Хората не казват всичко. Времето е забранило да се говори за някои моменти от историята, забранило е да се помни. Уникално е усещането, когато старецът пред теб, който е живял в съвсем друг свят, ти се доверява и разказва тъжно за своите младини, разказва за порядките, за които днес не можем и да си помислим. Така лека полека върху теренния дневник на етнографа оживява традицията. Прераждат се онези стари времена, когато хората са имали Едно село, един дом, една любов. И всичко друго е било суета.
Отправната точка в изследването на българския бит и култура трябва да бъде селото! Защото в традицията селото е т.н. камбанария, от която човекът възприема околния свят.

grape-wine-loze

Възприемайки себе си като „Аз”, той разделя обкръжаващия го свят на „тук” и „там” – две половини на едно общо цяло, наричано от жителите на Врачанския балкан „Свет.” „Тук” е своето пространство, познатото. То е безопасно или поне при възникване на дисбаланс, той би могъл много по-лесно да се отстрани. Това пространство е стаята, домът, дворът, в определени случаи може да означава и селището. „Тук” са само живите родственици и близки. В това пространство съществуват множество по-малки, или казано по друг начин, то е изградено от множество по- малки пространства на отделните „Азове”. Тези пространства са винаги неприкосновени, макар да позволяват общуване между отделните индивиди. Но не е възможно пълното прекосяване на границата. Там се намира отделният Аз сам със себе си.
Светът на човека в традиционното общество е селото.
Главна задача е да си изгради граница, предпазваща го от непознатото. Така се появяват синорът! Той огражда нивите, обособява познатото и усвоено пространство. Отвъд синора е чуждото и непознатото, то поражда страх и несигурност. Чужд за българина от традицията е градът. Той е твърде абстрактно понятие и остава такъв до много късен етап. Градът придобива отрицателен образ в очите на селянина. Той е мястото на разврат и мизерия. Неслучайно в определени случаи е отъждествяван с „Оня свят”.
От другата страна на синора е и отвъдният свят – там, където според колективната представа се намират мъртвите предци и божествата. От тези същите персонажи зависи животът, берекетът и късметът на човека в традиционното общество. По тази причина той трябва да потърси контакт с тях. Така се появяват оброчищата. Те се намират на границата. Единствено там Азът може да контактува с непознатото божество и с предците. Там той дава курбан. Дава, за да получи. Единственото нещо, за което се моли, е здраве и хляб! Тук ясно виждаме докъде са се свеждали желанията на обикновения човек. Той е бил доволен в собствения си свят. В продължение на векове човекът живее в една рамка, която не е възможно да бъде разчупена, благодарение на традицията, която е крепила цялата структура на родовата община. Там всеки си знае мястото, то не е отредено от вчера. Времето така е казало. Само то помни кога е положено началото. А наследниците са имали две тежки задачи – да помнят и да предадат! Нещото, което е давало смисъл на живота на селянина е било земята. Тя е имането! Тя храни, тя погребва!
Но настъпва един момент в средата на 20 век, когато селянинът бива лишен от земята! Тогава се получава жесток дисбаланс в държавата. Няма земя – няма селянин, няма селянин – няма село. Населението масово се премества в градовете, където се построяват фабрики и предприятия. Няма я вече бащината нива, на която селянинът е пеел докато работи, фабриката е чужда. От тук на сетне, той вече не работи за себе си. Започва процес на прекъсване връзката със селото. От принудителна и нежелана алтернатива за живот, градът се первръща в престижен притегателен център. Там всеки може да докаже себе си прекалено бързо. Не е нужно да извърви йерархичната пътека на родовите лабиринти, чиито строги канони не позволяват на отделния индивид да поеме път, различен от този на предците му. Така отдалечаването от селото става още по-бързо.
Голямата фамилия, която е съхранявала традицията, се разпада. Но забележете какво става с традицията. Тя не изчезва, а започва порцес на трансформация на самата нея. Защото премествайки се в града, Азът пренася и стериотипите си, които са стериотипи на предците му. Това естествено е неосъзнато. Интересни за изследване са домовете на тези „нови граждани” . Те ги подреждат така, както са го правили майките им в родните села.

img_0117
Това явление съществува и до днес. При проведено изследване в студентския град на София, за мен беше много интересно да установя, че жителите му са пренесли там част от традицията на родно си място. Всеки си приготвя храната така, както се приготвя там, откъдето идва. Използват се същите подправки. Слуша се музика, характерна за родния край. В повечето случаи подът е застлан с някоя вече ненужна черга. Но тъкана от ръцете на далечна прабаба. Да не говорим за диалекта, който всеки носи със себе си, обноските, поведението и пр. Нека говорим после за „гражданин на света” и защо изобщо трябва да се идентифицираме с това понятие. Човек е от там, откъдето е! Той е носител на собствената си култура.
А селото, то винаги ще си остане онзи пристан, към който ще се връщаме, за да търсим себе си. Трябва да знаем, че днес все още има хора, които покорно подвиват крак пред софрата, която е хранила и дядовците на техните дядовци. Днес все още има хора, които забиват вретена в гробовете на близките си, за да не се въплъти душата и да не навреди на общността. Днес все още има хора, които на всеки голям празник слагат храна на тавана на къщата си, за да омилостивят нейния невидим стопанин. Все още има хора, които колят курбани на тайните божества, въпреки че църквата им е забранила да вярват в тях още преди повече от 1200 години.
Традицията, казват, умря! Традицията, уважаема аудитория, ще е жива, докато е жив и последният човек на планетата, тя пълзи тайно из вените ни и скрито ни говори за незапомнените ни предци. С традицията не се е преборила никоя религия. Тя победи всички!

Справка от Националния регистър на населените места на НСИ.

Близо 150 села в България нямат постоянни жители.

Броят на селата без постоянни жители в България е достигнал 148, показва справката.

Селата в България, които нямат нито един постоянен жител, са се увеличили с 4 за една година.
Населените места без постоянни жители са разпределени в 14 области. Габровска област отново е рекордьор по този показател, като населените места в нея без жители са вече 61 при 57 година по-рано. Във Великотърновска област селата без постоянно население са 39, а трета в тази класация е област Кърджали с 9 села без жители, като и при двете области няма промяна в сравнение с предходната година.
В Софийска област населените места без жители са 6. Промяна има в Смолянска област, където от 5 селата без жители са се увеличили с едно. Областите Бургас и Благоевград остават с по пет села без постоянно население. С едно пък е намалял броят на селата без население в Хасковска област, която вече има три такива села. По три села без жители има още в областите Търговище, Ловеч и Стара Загора.
Пловдивска и Видинска области имат по две населени места без жители, а последната област в тази класация е Пернишка – с 1 село.
С четири са се увеличили и населените места в страната с едноцифрено население – от 1 до 9 жители. От 324 те са вече 328, показва справката, цитирана от БТА. С по един жител са 43 села, а с по двама – 54, като в тази графа попада и единият от двата манастира със статут на населено място – Клисурския. С трима жители са 33 села, с четирима – 42, а с петима – 39. Тридесет и три села имат 6 жители, 28 имат седем, 31 села са с осем обитатели, 25 – с девет души население.
Двуцифрено население имат 1 201 населени места. Сред тях попада и Рилският манастир – с 39 жители. Простата аритметика показва, че с население от 0 до 99 жители са 1 677 населени места при 1 653 в края на 2008 година.
Най-голямото село в страната, както и през предишната година, е силистренското Айдемир с 6 655 души население. След него отново са селата от област София град Лозен с 6 128 души население и Казичене с 5 010 жители. Любопитното е, че Айдемир е по-голям от 140 града в страната. Лозен изпреварва по население 137 града, а Казичене – 119.
Най-малкият град от десетилетия си остава Мелник (област Благоевград), който по данните от регистъра към края на миналата година има 364 души население. С по-малко от 1 000 души население е още един град – Маджарово (Хасковска област) с 590 жители. Третият сред най-малките градове е Плиска (област Шумен) с 1 051 души население.
Справката в регистъра сочи, че към 31 декември 2009 г. в страната има 5 302 населени места, от които 255 са градовете. За сравнение, преди 10 години в България е имало 5 339 населени места, от които градовете са били 240.

Автори: Росен Гацин, Акадеимчно етноложко сдружение – София, Стефан Цанев – „Напред към традицията“

Please follow and like us:
55
Liked it? Take a second to support Българска Асоциация on Patreon!

Comments

comments