khan_asparuh_bulgaria_founded_681BC

Според Българската Асоциация и Божидар Димитров, началото на Българската Държава не е 681г. Враговете на Кубратовата България, я наричат Стара Велика България. Според историците и Уикипедия – Стара Велика България е ранносредновековна държава с владетел Кубрат, съществувала около 30 г. след 632 г. в зоната на северното Причерноморие — днешна Украйна и Южна Русия. Ако е съществувала само 30 години как може да бъде Стара и Велика, историците не казват.

Кога е образувана Българската Държава? Дали 681 година не е просто година от първи официален документ и контакт с Византия?

Митът за датата (681 г.) на образуването на Българската държава

Като че ли нямаше нищо по-сигурно в българската история от датата на образуването на днешната българска държава. Тя бе заявена още в трудовете на първите български медиевисти от научната школа през първите десетилетия на XX век, приета от комунистическата историческа наука и дори вкарана в герба на България по време на комунизма. А през 1981 г., след близо десетилетна подготовка, бе чествана 1300-годишнина от образуването на българската държава — единствената оцеляла от многобройните български държави. Впрочем, твърде е възможно в обозримо бъдеще българските държави да станат три, ако държавната доктрина на Македония и Татарстан (държави и нации, изградени на базата на фалшива и напълно изсмукана от пръстите история) се промени в посока на историческата истина. Окуражаващи сигнали в това отношение има — в Татарстан набира мощ движението Български национален конгрес, а десетки хиляди македонци всяка година подават молба за българско гражданство с мотива, че са българи.
Но да се върнем на датата на основаването на България, която за удобство ще наричаме по-нататък Дунавска. Защото, както ще видим, в VII век се появяват още две Българии — една на Волга и една във Вардарска Македония.

Кога е основавна България?

При всички случаи като правомерен критерий за раждането на една държава бе приет сключването на един мирен договор. И тук бе редно старите ни историци да се запитат: „Ако договорът е подписан примерно на 1 септември 681 г. в 12 часа на обед, коя е тази несъществуваща в 11:55 минути политическа сила, която е принудила не някой друг, а могъщата Източна Римска империя, просната на два континента, да седне на масата за преговори и да подпише доста унизителен мирен договор?“ Унизителен, да — по този договор империята губи не само една огромна антична провинция, но е принудена да плаща и годишен данък на България. Освен това империята губи долното течение на Дунав, винаги смятан от римските власти от император Марк Аврелий (275 г.) до Константин IV Погонат (680 г.) за „лимес“, т.е. крайна граница на империята на север, без което геополитически империята е в крайна опасност. Дунавският лимес е губен от много императори между III–VII век при нашествията на готи, хуни, авари, славяни, но контролът върху него е възстановяван, без да се жалят пари и военни усилия. Римската империя наистина смята, че ако труднопреодолимата широка река не й бъде граница, европейските й владения ще бъдат лесна плячка за варварските народи, които Източна Европа и Средна Азия щедро изсипват край границите й. Тук може би трябва да направя уговорката, че името Византия е измислено от историците. Името на държавата, с която средновековна България ще си има работа седем века от началото до края на съществуването си в 1453 г., е по официалната държавна доктрина — Римска империя. А поданиците й, независимо от етническия си произход, се наричат ромеи.

Знакът на рода Дуло

Любопитно е да видим какво си мислят съвременниците на събитията от 680–681 г. за датата на основаването на България — и българи, и ромеи.
Българският възглед за основаването на държавата ни е изложен в летописното съчинение „Именник на българските канове“, създаден още в езическия период, някъде към края на VIII век
Забележимо е, че докато за легендарните Авитохол и Ирник се казва, че са „живели“ еди-колко си години, за Кубрат, Аспарух, Тервел и така нататък се пише „държа властта“ еди-колко си години. Българският летописец няма усещането, че при кан Аспарух се е основала нова държава. Той само съобщава, че кан Аспарух управлява „отвъд Дунава“, т.е. че тук е преместил столицата на държавата.
И тук е необходимо да отбележим, че първите ни историци, принадлежащи към т.нар. романтическа школа (Петър Богдан, написал своята „Българска история“ в 1667 г., и Отец Паисий, написал „История славянобългарска“ в 1762 г.), също не смятат, че в 680–681 г. се е случило образуване на българска държава. Петър Богдан смята много правилно, че тогава българите превземат Мизия.
Да видим какво мислят по въпроса живелите най-близо до Аспаруховото време византийски хронисти. Най-пълно са представили събитията Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Странно, и те нямат усещането, че в 680–681 г. се е случило нещо друго, освен война между българи и ромеи, последвана от унизителен за Римската империя мирен договор.
Иначе казано, съвременните на събитията византийски хронисти също смятат, че българската държава е основана от кан Кубрат и че при наследника му кан Аспарух те водят неуспешна война с България.
Всъщност от византийска страна най-ясно какво става в 680–681 г. е казал един баш съвременник на събитията, архиепископът на град Апамея. На Вселенския събор в 681 г., състоял се след разгрома на византийската армия в Онгъла и подписването на мирния договор, архиепископът, критикувайки императора, му крещи: „Предупреждавах ли ви миналата година да не започваме война с България!“
Така настроеният мит цели оправдаването на датата 681 г. като рождена дата на държавата, унищожавайки държавата му и превръщайки българския народ в пет чергарски катуна, бродещи напред-назад по южноруските и южноукраинските степи.
Но дори и в този мит има неща, от които професионалните историци трябва да се срамуват. Така например разстоянието от Крим до делтата на Дунав. То е 500–600 километра и един народ, качен на коне и каруци, ще го измине за 20 дни, а не за 20 години.

Khan_Asparuh_Bulgaria_681

Но още по-лошо е случилото се през 680 г. Срещу българите тръгва императорът с цялата си армия и флота. Византийската практика изключва императорът лично да възглавява цялата си армия за отблъскването на диво, малобройно чергарско племе, нарушило границите на империята. Такива племена катадневно се появяват по границите и императорът в такъв случай трябва да виси постоянно край Дунав с цялата си армия и флота. Сякаш няма други опасни противници — перси, араби, селджуки, франки — по другите си граници. А и много претенденти за трона в самия Константинопол. Срещу такива чергарски катуни императорът праща областния управител в нападнатата зона с подчинените му местни гарнизони и ако чергарското племе е по-големичко, на областния управител се изпраща подкрепление от 2–3 тагми (полкове) от Константинопол. Императорът не тръгва на война в такива случаи и защото победа над чергарско племе не носи престиж и слава.
Още по-показателен е и фактът, че в похода на императора към делтата на Дунав участва и флотът. Византийският флот в тази епоха брои средно 2000 кораба, твърде скъп е и изключително уязвим при морски бури. В 766 и 775 г. два византийски флота от по 2000 и 2600 кораба потъват съответно край Несебър и Поморие при летни бури. Затова скъпият флот се използва от Византия само в случай на крайна военна опасност за империята. Пропуснах да съобщя, че и издръжката на 60-хилядна армия струва много пари и такова скъпо сухопътно военно усилие Византия също си позволява само в случай на много сериозна военна заплаха. Заслужава да отбележа, че в историята на десетките войни, които водят България и Византия в периода VII–XIV век, само 3–4 пъти империята действа срещу България с цялата си армия и флот. Веднъж при император Юстиниан II в 705 г., при Константин Копроним в 765 и 776 г. и във войната срещу цар Симеон Велики в 917 г.

Константин Погонат, победен от Българската Империя. Митът за чергарското Българско племе е заблуда.

От всичко това става ясно едно — в 680 г. Константин IV Погонат, император на Римската империя (Византия), тръгва на война не с диво чергарско племе, свряло се между тръстиките в делтата на Дунав, а срещу държава. И то не срещу малка държава, чиято държавна територия са блатата край делтата на Дунав, а голяма и силна държава, разполагаща с армия, не по-малка от имперската, не по-малко добре обучена и въоръжена и поради това представляваща сериозна заплаха както за византийската армия, така и за териториалната цялост на империята.
И така, в 680 г. Византия воюва не с малобройно чергарско племе, а с държавата България, която при това е голяма и силна държава, способна да извади на бойното поле 50–60 000 добре обучени и въоръжени бойци и офицери.
За да разберем какво наистина се е случило в 680–681 г., трябва да се върнем по-назад и, анализирайки наличните хроники и други документи, да установим реалната история на българите и техните държави в периода IV–VII век. И точно това ще направя в следващите редове.

В средата на IV век, както споменават редица древни хронисти, българите вече са се установили в планините на Кавказ и в равнините от северните му предгория до делтата на Дунав. Пак според византийските историци, те били разделени на две големи племенни групи — утигури и кутригури. Всъщност това са били две български държавни формации, защото на международната сцена те излизат разделени. В различни политически и военни съюзи те влизат понякога заедно, понякога отделно, понякога за съжаление воюват помежду си. Често съюзите им с хуни и авари не могат да се определят по витниеватите изрази на византийските историци и хронисти дали са на равноправна основа, или на основата на васалитет. Едно е сигурно — във втората половина на VI век държавите на кутригури и утигури са превзети от Западнотюркския хаганат и българите, заедно с териториите им, стават част от това държавно образувание.

Именник на Българските Канове. Родът дуло управлява 500 години преди ‘официалното’ оснвоаване на България.

Ако се съди по „Именника на българските канове“, за управители на „българската област“ в Западнотюркския хаганат са определени хора от рода Дуло — вождове на българското племе оногондури. Защо са били пренебрегнати владетелските родове на утигурите и кутригурите, не е трудно да се досетим — те вероятно са оказали съпротива на тюрките и към тях тюркските хагани естествено не са имали никакво доверие. Имената на кутригури и утигури, както и на другите български племена, изчезват от хрониките. Покрай лошите неща, няколко десетилетия васалитет в Западнотюркския хаганат е довел до обединението на българите в един народ без племенни различия.
Неизвестно кога, но най-вероятно в година от първите десетилетия на VII век Кубрат, още дете, е бил изпратен във византийския двор. Едва ли като заложник, както пишат някои. Васалният управител на „българската област“ в Хаганата едва ли е имал право на собствени външнополитически инициативи, най-малкото да обявява война на Византия, че да му се искат заложници, за да не го прави. Наместникът на областта или е искал да укрие роднинското си момче (не е много здравословно в онази епоха да си невръстен престолонаследник), или е искал да получи добро образование, подготвяйки го за велики дела, между които (защо не) и спечелването на държавна независимост и суверенитет на българите.
Във Византия Кубрат заедно с малка свита български благородници стои около две десетилетия, а може и малко повече. Източници съобщават, че той живее и се възпитава в семейството на бъдещия император Ираклий. Свързват ги искрени приятелски отношения, които продължават и след като Ираклий се жени и става император. Кубрат става приятел и на съпругата на императора Мартина, и на децата му. След смъртта на Ираклий в 641 г. Кубрат, вече като кан на България, заплашил Византия с война, ако бъдат нарушени правата на Мартина и децата й.
Друга съществена подробност в краткия разказ за пребиваването на Кубрат във Византия е, че той и спътниците му приели християнството. Учените смятаха, че това е дипломатически ход на бъдещия български владетел и след завръщането си в българските земи той отново се върнал към вярата в Тангра. Но гробът на Кубрат, открит край Полтава в началото на XX век, показва, че той е погребан по християнски ритуал. Християнски кръстове са гравирани върху инсигниите на властта — меча, коланната тока, двата пръстена-печати. По негово време в епархийските списъци на Константинополската патриаршия се появява и „Епископията на оногондурите“. Няма съмнение, че Кубрат е останал християнин до края на живота си, без да налага със сила християнската вяра на сънародниците си. По убеждение или поради слагачество, няма съмнение, че значителен брой българи са приели още в първите години на управлението му християнството, след като Константинополската патриаршия е преценила, че е необходимо да се формира нов църковен окръг — Епископията на оногондурите. В случая е важно едно — основателят на България и членовете на семейството му са били християни. Сигурни данни, както ще видим по-нататък, има за внука му кан Тервел, което означава, че кан Аспарух също е бил християнин. Но темата за ранното българско християнство ще я разгледаме по-нататък.
Съвременните белетристи, художници, сценаристи и режисьори на филми, които ни представят кан Кубрат като суров степен вожд, облечен в дрехи от грубо обработена овча кожа и с дълги сплъстени коси (има вариант и с обръсната глава), в които Кубрат си бърше ръцете, след като току-що е изял потънал в лой овчи бут, трябва да знаят, че този български кан е най-образованият и изтънчен в обноските, а и с външния си вид, българин през цялото Средновековие. Вярно, и Симеон Велики е учил в Магнаурската школа, а и царете Калоян и Светослав Тертер са прекарали по някоя и друга година като „гости“ (разбирай знатни заложници) във византийския двор. Но там те са попаднали вече зрели мъже, докато Кубрат — в прословутите „първи седем години“, и се е обучавал до зряла възраст в течение на близо четвърт век.
В 632 г. Кубрат напуска Константинопол, завръща се в „българската част“ на Хаганата, вдига въстание срещу хагана, нанася му военно поражение и на практика обявява независима българска държава. Тази държава византийските хронисти наричат „Стара Велика България“.

Знакът на рода Дуло

Следващият и може би най-важен с оглед на опровержението на мита въпрос е проблемът с границите на Кубратова България.
Всички български учени, въпреки неясните съобщения на византийските хронисти, чертаят граници на изток до Волга, на север до Донец, на юг до предгорията на Кавказ, но на запад само до Днепър. Тази западна граница на България при Кубрат е крайно необходима за поддържането на мита. Иначе как ще се защитава тезата за пълното унищожение на Кубратова България и къде ще скита Аспарух с хората. Между другото от Днепър до Дунавската делта е само 200 км и много бавно трябва да е пристъпял Аспарух, за да измине това разстояние за 20 години.

Основаването на Българската държава е доста преди 681 г.

Както вече установих, създаването на България от Кубрат в 632 г. е станало съгласно двустранен проект, чиято главна цел е да се създаде чрез държавата ни заслон за Византия от север. Още в 635 г., според византийските хронисти, веднага след разгрома на тюркската армия, Византия и България сключват съюзен договор. Опирайки се на този договор, византийците си възвръщат града и пристанището Херсон, а българите завладяват целия Крим и установяват в крайбрежния град Фанагория столицата на държавата. Изборът на Фанагория за столица също не е случаен.
И да са останали славяни във Влашко и в Молдова, те вероятно са били твърде малобройни и неорганизирани. Не съществуват следователно политически и военни пречки кан Кубрат да заеме (даже от Византия идва и стимул) Влашко, Молдова и южната част на деснобрежна Украйна. Демографски ресурс за това българският народ по негово време има. Хазарският хаган Йосиф пише, че българите са по-многобройни от песъчинките на плажовете край морския бряг.

Дали данните на археологията потвърждават горната теза? Румънските археолози, копаещи селища и некрополи от този период, публикувайки материалите (грънци, накити, оръжие), твърдят, че те принадлежат на неизвестен народ, наричайки културата му съобразно практиката в световната наука при такива случаи „култура Дриду“ по името на първото разкопано селище на всяка култура с неизвестен етнически носител. При частни разговори по време на конгреси и симпозиуми румънските колеги се хилят: „Каква култура Дриду, това са прабългари. Но нали разбирате…“ Действително и грънците, и накитите, и оръжието, и коланните токи, и руническите знаци по камъните са си същите, каквито намират българските археолози в Плиска и в цяла Североизточна България в селища и некрополи след 681 г. Това е най-сигурното доказателство, че около 635 година, когато окончателно се справя със Западнотюркския хаганат, Кубрат заема и цялата територия на север от долното течение на Дунав, т.е. днешното Влашко, Молдова и Украйна на запад от Днепър. Само тогава е бил възможен съюзният договор с Византия и сключеният малко по-късно договор за търговия. Как бихме могли да помогнем на Византия, а и да търгуваме с нея, ако нямаме обща, и то дълга граница.
Нека не се заблуждаваме. Държавата, основана от Кубрат, неслучайно е наречена, и то от враждебно настроени византийски хронисти — Велика България. Границите й наистина достигат на юг до Кавказ, на изток до Волга, а на запад не до Днепър, а до Карпатите.

При тези обстоятелства е ясно какво се е случило при войната с хазарите. Идващите от съвременен Дагестан хазарски войски не унищожават българската държава, а я разсичат на две. Хазарите завладяват само териториите в южната част на страната. Областите в Поволжието губят пряка териториална връзка със западната част на държавата и заживяват самостоятелен държавен живот под името България. На рубежа на река Днепър кан Кубрат успява да нанесе поражение на хазарите и да спре инвазията им. Той не е погребан във Фанагория (превзета от хазарите), както ви показваха във филма „Хан Аспарух“, а край Полтава, където се е оттеглил под хазарския натиск. Но пищното му погребение показва, че той е починал в спокойна обстановка след победно сражение, обезсилило завинаги хазарите. За контранастъпление обаче и възвръщане на загубените територии и българите не са имали сили. Днепър наистина е станал граница, но източна, на българската държава, обхващаща западните области до хазарската война, управлявана все още от Кубрат, а след смъртта му — от престолонаследника Аспарух.

Тази държава също не е малка. Тя е обхващала по-голямата част от днешна Румъния, цялата днешна Молдова и Украйна поне до Полтава. Обитавана е била от многобройно българско население (припомням думите на хазарския хаган Йосиф), разполагала е с отлично уредена администрация и — което е най-важно в онези времена — прекрасна боеспособна армия от 50–60 000 конни бойци. Тази държава наистина до 680 г. е била заслон за Византия от север, но е могла да бъде и страшна заплаха за всяка друга държава, включително и Византия. Ето защо в 680 г. нахлуването на българите на юг от Дунава и ясно демонстрираното им намерение да присъединят към държавата си Мизия кара император Константин IV Погонат да вдигне и да изпрати на бойното поле цялата си армия и флот и лично да ги възглави.
„Остатъчна“ България въпреки огромната си територия и население, навярно, е била сметната за неперспективно място за живот и прогресивно развитие. Затова, изглежда, Аспарух е решил да завладее Мизия, като изостави поне крайните северни територии (деснобрежна Украйна), и да прехвърли населението й в новозавладяната област. С граници билата на Карпатите и Стара планина (съединяващи се в района на Железни врата и труднопреодолимия Днепър) кан Аспарух е решавал геополитическия проблем на българския народ за векове напред. В тази територия на държавата вече е имало всичко необходимо. И естествени крепости, като граничните планини Карпати и Балкана (които дават и камък за строежи на градове, и крепости, и дървен материал, и руди за метал), и плодородни равнини за земеделие и скотовъдство. Неудобството да имаш за вечен враг Византия не е било чак толкова голямо. Първо, кан Аспарух е знаел, че огромна част от военния й ресурс е зает във войни със сериозни противници на юг (перси и араби), и второ — с Византия, като добре уредена държава, друга добре уредена и цивилизована държава, като България, винаги е могла да се споразумее, разчитайки на лоялно и коректно изпълнение на договорите. Един друг малък мит в представите ни за отношенията с Византия е, че те са низ от безконечни войни. В преобладаващата част от времето на съществуването на Средновековна България страната ни е в мир с южната си съседка. В мир минават годините от 681 до 708 г., от 708 до 760 г., от 792 до 807 г., от 814 до 837 г., от 852 до 894 г., от 927 до 971 г. и т.н. А и военните действия, особено след приемането на християнството, първо, траят 20–30 дни и се изразяват в поход на цели армии на двете страни една срещу друга, търсещи генерално сражение, при което победителят получава Тракия по незабавен мирен договор. А и войните се хуманизират, тъй като християнската религия забранява да се вземат или убиват пленници, да се избива мирно население и да се рушат селищата му. Действията на Василий Българоубиец и Калоян Ромеоубиец са по-скоро изключение, отколкото правило.

В постигането на прекрасна от гледна точка на геополитиката територия за държавата България се състои огромната историческа заслуга на кан Аспарух. Но не и в създаването на държавата България в 681 г. Това е заслуга на кан Кубрат, свършил това велико дело в 632 г. от Христа.

Автор: Божидар Димитров

Благодарим Ви, че прочетохте статията и се интересувате от Българските корени и Българската История. Помогнете ни, като я споделяте чрез вашите познати, като станете наш Патрон или като направите единично дарение чрез Пейпал

.

Ако имате предложения, желаете да публикуваме Вашите авторски статии или искате да се включите в Обединението на Българите по света и повдигането на България ни пишете на bulgarianassociation@gmail.com

Прочетете какви са нашите цели нашите цели

Вижте и част от нашите идеи Как всеки един от наш може да помогне на България Днес

Пишете ни с предложения как може да помогнем на България и да се обединим Българите по света и най-важното Действайте. Нека с примера си покажем на другите.

Време е да си припомним какви сме били. Време е отново да се върнем към корените си и нашите традиции, защото само така ще си върнем България. Почитайки нашите предци и интересувайки се от миналото си, фолклора си, традициите ни, повдигайки нашия морал и любов към България – само така можем да черпим сили от източника, от който са пили и нашите велики царе. Но това няма да стане лежейки пред телевизора на по ракийка, в чалготеката следвайки ниските си страсти, прекланяйки се пред чужди идоли и пред парите.

Огледайте се и помислете, какво можете да направите за България днес, в този момент. Как можете да сте полезни на Вашия квартал и на нуждаещите се сънародници.
Запомнете, че животът не се мери по това какво прави човек за себе си, а какво прави за отечеството си и за своя народ.

Comments

comments

Please follow and like us:
55
Liked it? Take a second to support Българска Асоциация on Patreon!

Comments

comments